[Нова Рубрика] Споделени мисли от Евгения Михалска

Повечето от вас не ме познават, така че нека най-напред да споделя няколко думи за мен.

Родена съм и израснах в София, а преди петнадесет години заживях на остров Майорка. Няколко години по-късно започнах да рисувам, преди две да пиша. В момента дописвам романа „Розовият град“. В него разказвам кое провокира душата ми да съхрани чрез словото донякъде мистериозните усещания и преживявания по време на едно неочаквано пътуване. Няколко месеца по-късно ме посетиха и стиховете, през горещото лято на две хиляди и осемнадесета година. В романа разказвам и за това. Споделила съм го накратко и в дебютната ми стихосбирка „Домът на феите“, която излезе от печат само година след това. Но нека резюмирам за вас част от историята и споделя какво ми подари този опит.

Емоционалната ми същност изригна в един тъжен момент. Налагаше се да се разделим с една прекрасна и близка до сърцето ми жена, майката на моя съпруг. Осъзнала това, се превърнах в буен поток, който бясно се плиска по корито от мъка. Прихванала канала на тъгата мислите потекоха в стихове, раздиращи душата ми. Мяташе се безпомощно, а аз нямах ни най-малка представа как да се освободя от тях. Реших просто да ги излея на белия лист. И тогава се случи магия. Започвайки да пиша, мислите ми се трансформираха в думи на обич и подкрепа. В онзи момент не можех да се завърна заедно със съпругът ми до родината, но стиховете ми дадоха възможността да докосвам гальовно и подкрепям душата му в този тежък за него момент.

За около три месеца стиховете станаха двеста, а после… после спрях да ги броя. Позволявах на различни мисли и емоции свободно да се изливат в лирични произведения и в един момент реших, че трябва да направя нещо с тях. Споделях писанията си във виртуалното пространство. Хората ги харесваха, а подкрепата им ми вдъхна кураж да направя своите първи стъпки и да превърна една мечта в реалност. Заех се да създам своята първа стихосбирка.
Естествено в началото се лутах, но намерението ми бе неотклонно.

Пратих няколко стиха до едно издателство. Върнаха ми ги изпъстрени със стотици забележки и буквално ми писаха тройка по писане. Това не ме обезвери, а ме накара да разбера, че ми предстои много работа. Последвах някои от съветите им и започнах да се уча на стихоплетство. Емоционалните ми словоизлияния явно не бяха на ниво. Търсенията, упоритостта и почти денонощният труд ми помогнаха да привлека подходящите хора, които ми помагаха по пътя. Сравнително бързо успях да се ориентирам в недокосваните от мен дотогава и напълно непознати води на морето наречено книго-създаване и книго-издаване.

В рубриката Споделени Мисли бих искала да споделям с вас опита, който успях да натрупам в света
на писането, целия процес на подготовка и издаване, както и много съществения момент на разпространението на книгата. Без да съм експерт в областта, ще споделя мнението си по спорни въпроси и как аз се справих с лутанията по важни теми. Кое приемам за вярно и кое не. Също така ще ви разкажа на какво ме научи стихоплетството и защо да си писател всъщност е отговорност. Ще се радвам ако и вие ми помагате, като задавате въпроси, които да се превърнат в следващи теми на публикациите ми. Надявам се да ви е било интересно и да успея да бъда полезна на други пишещи.

Ще завърша тази публикация с един стих от „Домът на феите“, който се казва „Желание“.

Имам нужда да чуя гласа ти
в немотата на сивата стая,
да ме докосне гальовно в този
шеметен свят, грубо нехаен.
Като полъх от перо кадифено,
радостта долетява при мене,
макар да не спира дъждът,
мразовит вятър навън да вилнее.
Бяла пролет разцъфва, когато
докоснеш ме с думи любовни,
нека ликуват сърцата, достигнали
висините на песните пойни.