Има ли думата “самиздат” място у нас?

В този интересен спомен на редактора Марин Бояджиев ще проследим историята на термина “самиздат” от първо лице. Интересно е да се отбележи, как самиздатът от бунтар и иноватор за времето си, се е превърнал в наши дни в нарицателно за нискокачествена литература. Този феномен изкривява както историята на думата, така и бъдещото ѝ развитие. Смятаме, че думата “самиздат” отдавна е изживяла живота си и че в нашето съвремие имаме нужда от два нови термина: един за нискокачествена литература и друг за хора, решили да са независими писатели. Под независими писатели в Самоиздател, разбираме всички автори, които нямат сключен договор за ползване на авторските им права от издателски къщи. Прочетете следващите редове и преценете сами, има ли място все още думата самиздат у нас.

,,,,,,,,,,,,,,,,

Странно нещо е самиздатьт. В него се преплитат и недоизказаност пред другите, и модерност, и бунт срещу политическата система, срещу начина, по който се издават книгите, или просто желание за изява, което като малко поточе си пробива път към голямата река. Самиздатът винаги го е имало, зависи кое от гореизброените ще приемем като негова характеристика. Нима той не повтаря времето на Гутенберг, когато се “печатат” малки тиражи? Може би. Защото моите спомени за самиздат и разбиранията ми датират от средата на 60-те години, противно на това, което пишат Пламен Дойнов и други анализатори, обвързвайки го единствено с бунт срещу системата на книгоиздаване, поставяйки граница между казионни и неказионни творци и преливането на едните към другите.

Та… В средата на 60-те години за първи път не само се срещнах, но и участвах в сътворяването на подобен самиздат – списание за творби на автори, предимно поезия. Бях ученик в последния курс на техникума, когато по приятелски и по литературни интереси се заформи една групичка в центъра, на която беше дошлият от София да живее във Варна поет – Богомил Трифонов.  Та, събирахме се в квартирата му – аз, поетесата Кристина Красен, белетристът Ангел Шишков, съпругата му Дарина и слушахме увлекателните разкази на столичния поет за Пеньо Пенев и кръга от приятели около него.

И така в задимената обстановка се четяха стихове, коментираха се, Богомил с лека усмивка четеше, това което всеки е написал и започваха коментарите, продължаващи до след полунощ. И естествено се роди и идеята за списание, което Ангел Шишков, който много добре владееше френски, нарече “Семаист”. И аз, като най-млад, поех тежката задача да съм техническото лице. Взех пишещата машина на Богомил и така с този “Ремингтон” започнах да печатам, страница по страница, с индиго по 4-5 екземпляра, после отново и отново, скопчавахме страниците с телбот, имаше си и “корица”. Издадохме 3 броя и спряхме, осъзнавайки какво правим. Раздавахме го на приятели, в които вярвахме, че няма да ни подведат, но броевете вероятно и днес са в архивите на ДС.

Иначе масово в компанията на начинаещите писатели се разменяха напечатани на пишеща машина стихотворения, някои ги скопчаваха по десетина, и по няколко екземпляра ги раздаваха на приятели. А това също си беше самиздат. Оценката на приятелите и обсъждането се равняваше на редакторските забележки. Така се разпространяваха и стихотворения на неиздадени в България поети като Елиът, Сен Джон Перс, Аполинер, а също и на Александър Блок, Гумильов, Ахматова, Цветаева. Да не пропусна и отхвърлените от соцкултурата “буржоазни” философи.

През седемдесетте години във Варна излязоха три броя сборници “Пролетен бриз”, които бяха на ръба на позволеното и непозволеното. Официален издател беше Кабинетът на младия литературен работник и там отпечатаха първите си творби автори, които издадоха първи книги чак в края на 80-те и началото на 90-те години. За маститите варненски книгоиздатели и цербери на соцкултурата това си беше самиздат. Иначе в Кабинета всичко се обсъждаше, дискутираше, а поетът Кольо Севов, който беше инициатор за създаване на Кабинета и негов ръководител, направляваше дискусията и укротяваше страстите.

Иначе в големите предприятия се издаваха сборници със стихотворения на работници, което си беше своего рода усилие да се покаже, че Партията се грижи за всички.

И още нещо за един сборник, който беше на ръба на позволеното. В началото на 80-те години поетът Димитриус Николаидис събра стихотворения на варненски поети, неиздали още книга, и графики на варненски художници, между които личаха имената на Стоимен С тоилов, Милко Божков, Петьо Маринов, и издаде в Полша една малка книжка билингва на полски и български “Сближения”. Сборникът беше под покровителството на големия полски поет, преводач и деец на Солидарност Стефан Пастушевски и това предизвика варненските “шестаци”. Авторите бяха привиквани, разпитвани. “Кой изнесе творбите, кои сте вие, едва ли не излагаме българската литература. Щура работа, предизвикана от варненските литературни гаулайтери. След една година всичко отмина и сборникът си остана литературен факт, макар че и сега рядко се споменава.

Когато официално се говори за българския самиздат, анализаторите правилно споменават най-вече списанията “Глас” и “Мост” и формацията “Кръг 39”, възникнала като противовес на Клуба на младата художествено-творческа интелигенция. Но там имаше още един голям проблем за Шесто – две поеми на поета и философа Петър Манолов “Сто кръпки” и “Червено писмо”, които отпушиха литературния ъндърграунд. За тях и за участието му в Независимото дружество за защита правата на човека той беше преследван и изгонен от България.

През април 1989 година “Кръг 39” организира голямо литературно четене в Софийския университет. Обади ми се поетесата Лиляна Желязкова и тъкмо щяхме да отпътуваме, разбрахме, че от ДС са разбрали и четене няма да има. Но вече се подготвяха няколко стихосбирки – на Петър Манолов, Стоян Раненски, на моя милост, подписан Марин В. Маринов, на Добринка Корчева, мисля и на Пламен Анакиев. Възможност за отпечатването им се появи едва в началото на 1990 година и то не къде да е, а на ксерокса на Министерството на народната култура, както се наричаше тогава. Печатаха ги през нощта, после листите се носеха в дома на Надя и се свързваха с телбот, раздаваха се на митингите на СДС, цената беше нещо като дарение – кой колкото може.

За година-две нещата рязко се промениха и книгоиздателите свободно печатаха, разбира се срещу заплащане, печатарите също, без да имаш издател. Според мен настъпи някакъв хаос в книгоиздаването, като трудно можеше да се разбере, кое е самиздат, кое е книга на издателство. Така се промени и същността на самиздата.