Виж профила

НЯКОГА….бях малко момиче…. обичах да рисувам….

                Рисувах във всяка свободна минута. С молив, пастел или с боя…просто рисувах, рисувах света!

               Това беше моят свят – свят от образи и картини, свят от цвят и цвят от света…. Рисувах и всичко около мен спираше да има значение. Рисувах и забравях за времето… Рисувах и спирах да чувам и виждам неща – различни от стоящите пред мен бели листа… Просто рисувах! Целият мой  свят се побираше на А4 бели платна. Целият мой свят пъстрееше в избрана от мен светлина и боя… Целият мой свят ухаеше на графит, акварел, масло и …безкрайна красота…

               Упрекваха ме, че правя всичко с лявата ръка. Украсиха способността ми с етикета <не бива така>.  Забраниха ми да пиша с лява ръка и …прочие ми обясниха, че дясната била  <Правилната>  ръка! 

                Тогава, аз  не знаех дали е така. Родителите ми се вслушаха в думите на институцията  <социална среда> и за да се социализирам с другите (другарки и другари) на света, респекта на институцията те ми внушиха като…със сила ми забраниха да ползвам за писане лявата  си ръка.  

                Прописах насила с другата, дясната – <правилната> ръка….

                Постъпих както ме увериха , че се правят правилните неща…. Пишех вече само с дясната си ръка! Да рисувам с нея не можех, но за щастие мое, институцията и обществото от таланта ми да рисувам не се вдъхновиха, да рисувам – те ми позволиха с която си искам, сиреч – рисувах с лявата си ръка….

                Така минаха дни, месеци и даже години. Пораствах, все по- рядко рисувах, но в себе си тежко и тягостно чувство образувах…. 

                Все по – често се случваше да правя това, което <трябва> по начина, който и както  е отреден…. Все по-рядко се вслушвах в собствените си чувства, все по-малко правех нещата, които искам да правя по начина, по който ми идва на мен! Още пораснах… Пораснаха изискванията на обществеността към личността … Пораснаха и децата ми… Пораснаха и техните плахи, в забързан ритъм биещи сърца. Станаха големи и силни и смели, умни, различни, не винаги отлични, но за мен – най-лични. За мен наградата бе гордостта.  И носех с наслада тази награда, но все нещо липсваше за да имам пълна наслада!

               Онези мои, позабравени и някъде назад във времето оставени  лични потребности –  нещата които винаги съм искала да правя, по начина, по който винаги съм ги правила – с душа и сърце, а не просто – с ръце…. напираха и в ритъма на живота ми все по-често пулсираха, в ума ми се забиваха с надежда да попаднат в полето на моето зрение, за да ми напомнят за позабравеното умение… загубили бяха търпение! Мислех си, разсъждавах,… на случайна промяна все се надявах и….. нищо…. нищо не ставаше друго, различно, всичко оставаше <правилно и безлично>….

               Искаше ми се да се случват други неща, други и някак …различни, мои – лични, а не общоприети, но за мен – безразлични…

               Пътувах във времето на моя живот…

               Пътувах във пространството …оборот след оборот…

               Исках едно, случвах – друго! Мечтаех за красотата на света, а срещах неговата …острота, грубостта…

               Докоснах един ден отново листа… Аз докоснах него, а той ме  завладя… Върна ме отново на красивите неща в света, върна ме в необятността от красота. Зарисувах отново, този път само с молив върху листа… Липсваха цветовете. Липсваше цветна боя…. Потърсих отново на нещата цвета…

              Намерих го… в отдавна стаени неща. Стаени или запазени в уютната стая <Забрава>, неща! Не зная и не искам да зная…. За мен достатъчна и изключителна бе радостта да отключа отново на тази стая тежката, огромна врата! Отворих я и в уюта надзърнах, намерих в него на цветовете блясъка и яркостта…. Открих, че с времето, избирайки <правилната> ръка,  съм поизгубила таланта на моята лява ръка, но съм развила силата на мисълта с лявата част на мозъка/ума. И така… без да искам  съм усвоила умението на рисунъка с думи или как с думи се рисуват неща! Разгледах моята стая <Забрава>, заживях в нея, с нея;  погледнах света с очи, виждащи други неща!  Рисувах вече с думи, рисувах образи с думи с моята дясна ръка….

СЕГА, когато вече отдавна съм <десничар>, аз вече съм пораснало, голямо момиче. Мисля и действам разумно… Или поне се старая да бъде така! Да бъда друга – все си мечтая, но  какво от това… мина времето когато от страсти нощем будувах,… с молив  на листи – рисувах… на живота смисъла в щрихи тършувах и търсех ли търсех кому живота е нужен                                                              и как е смислено да бъде прослужен?!

И за да бъда честна е редно да кажа, че не винаги съм знаела смисъла на думата <служене>,  не винаги съм разбирала живота като <отдаденост някому>, ….имаше време когато живота за мен  беше <сложен>,  имаше периоди когато беше <служеБЕН>…. Едното отмина, другото го задмина…..а аз – неведнъж стъпвах на мина! и….някога от мината ме спасяваше …някой, друг път – звукът от свистене минаваше близо до мене,…неведнъж…аха – част от мен да откъсне или цялата да ме отнесе ….Едно минаваше, друго – оставаше!

Оставаше смисъла! Оставаше яснота – как с думи се сътворяват неща!  Открих, че с времето, ползвайки моята дясна ръка съм усвоила рисунъка <как с думи се правят неща>!  Рисувах отново, но вече с думи, <рисувах> с моята дясна ръка….  

ДНЕС, вече зная какво е истинското ми призвание. Зная, че с рисунъка на моята лява ръка достигам душите – на другите през очите… Зная, че ползвайки другата – дясната, <правилната> ръка……. съм усвоила умението да ползвам и нарушавам правила, да правя правилно правилните неща и да не правя компромис с важните неща…